|
Home
11/01/04 15:22
| |
Размисли върху живота
Забързан и труден животът отлита,
без отдих дори и за кратък момент,
а Времето бяга напред и не пита
дали уморен си, дали си добре.
Редуват се дните, години минават,
ти пътя свой следваш, умело чертан,
а щом се до края му ти приближаваш,
виждаш живота си сив, пропилян.
Искаш отново да тичаш в полето,
премеждия много да срещаш навред,
през тях да преминеш без страх във сърцето
и пак да почувстваш, че ти си човек.
Да не повтаряш предишните грешки,
пак да откриеш любов и мечти,
да знаеш, че можеш чувства човешки,
когато налага се, да проявиш.
Всъщност, животът ти, вече отминал,
трябва все пак да си има цена,
а след смъртта си ти ще възкръснеш
в хиляди спомени и много сърца.
Животът жесток е, Съдбата е зла,
за да живееш ти трябва кураж,
но да се впуснеш в тази игра
трябва ти цел - не само мираж.
Песимизъм
Погълнати от дневните стихии,
в стремежа си към утрешния ден,
с пробягващите мисли сиви
се пазим от света студен.
Омразата пропита е в кръвтта ни,
оставихме се тя да ни владее,
дълбаем във душевните си рани
и да забравим злобата си пак не смеем.
Кога ли се овълчихме, не зная,
защо ли времето така ни промени?
За по-добро не мога да мечтая,
защото сме родени да грешим
и пред неправдата смирено да мълчим.
Молба
Подари ми криле, да се вдигна
високо
и звездите да поздравя,
да побъбря с луната, да летя без посока
и простора да покоря.
Подари ми очи, за да мога да виждам
красотата на тази земя
и реката, която след дъжд пак приижда
и зелените тучни поля.
Подари ми слуха, за да чужам
листата
как си шепнат щастливо в нощта,
да долавям смеха им в съня си, когато
хванат вятъра смел за ръка.
Подари ми сърце, да събирам във
него
любовта си към всичко край мен
и да знам, че ще мога да виждам през него
добротата във сивия ден.
Модерна любов
Красива, ясна, свежа нощ,
луна, небе с безброй звезди,
вълшебство тайно, скрита мощ,
във въздуха кръжат мечти.
Сграда малка, в двора мрак,
таванска стая, тишина,
пружина стара скъца в такт,
в наслада сплетени тела.
Въздишка кратка, после стон,
копнеж и страст ... и ето, края,
целувка, две, утихнал дом,
блажени двамата са в рая.
Но идва утро, слънце грее,
ритник, затръшната врата,
отнейде музика се лее -
"Това е днес, да, любовта!"
Можеш ли?
Разпалваш ли угаснали жарави
и огън в някого дали ще съживиш,
спомени, потънали в забрава,
можеш ли ти сам да възкресиш?
Можеш ли, умело, след погрома
над руини, миришещи на смърт,
да подариш ти любовта си нова,
живот да вдъхнеш в нечия бездушна плът?
Не искаш много, само глътка обич,
една усмивка, малко страст дори,
но на това дали ще си способен -
да изпариш с целувка нечии сълзи?
Отказ
Преклонена глава
пред жестока съдба
самотата оставям във мен да се влее.
И пълни с сълзи,
уморени очи,
забравили смеха насила пак се смеят.
И външният свят,
студеният град
заравят в съцето ми тъжните мисли,
без воля,без сила,
съня си изтрила,
да те забравя не искам, не искам!
Руина
Ъглите стари, отдавна забравени,
потънали в прах и тъмнина,
сандък заключен, спомени оставени
от многото преминали лица.
Огнището непалено, угаснало
сърцето й,
едва ли огън в него пак ще гори?
Прозорците строшени, а от очите й
едва ли отново уют ще струи.
Едба колиба, скърцаща от вятъра,
обречена на тъжна самота,
едва ли някой ще смени съдбата й
и ще види как плаче със дъжда.
Решения
Тичам по
дългите
улици пусти
и търся
спасение в
мрака
стотици
проблеми,
десетки
дилеми
крещят и
решение
чакат.
И лутам се
денем, и лутам
се нощем,
дълбая в
душата си
бедна,
отвън ме
препират, ще
мога ли още
да издържа в
тази битка
поредна.
Какво да
направя,
какво да реша,
не искам да
бъда
нещастна,
дали да се
впусна, дали
ще сгреша
дали си
тръгна
безгласно.
Не искам
да бързам, но
времето бяга,
напредва, не
иска да спре,
а нови
проблеми към
мене
протягат
зловещи,
душащи ръце.
Забрава
Отново се опитахме да бъдем
единствени на този свят,
мечтите си в реалност да превърнем
и да заситим своя глад.
Забравихме за другите, безмълвно
потърсихме убежище в страстта,
а нежността съзнанието ни обгърна,
на безвремието ни предаде във властта.
Но само миг останахме в мъглата
на сладките мечти и любовта,
поехме пак по пътя на съдбата,
а споменът стаи се в паметта.
Вик за помощ Дочувам
как желанието в теб крещи
да се измъкнеш от смрадта на ада
и ужаса, със който се сближи,
когато се опита да избягаш. Тогава
в теб се бореха за власт
духът на непукизма и умората,
в живота си не срещна свойта страст,
спасението ти откри във дрогата. Не
усещаше как бавно се съсипваш,
със всяка доза гонеше страха,
но болката за миг утихва
и връща се по-силна след това.
|