Марсел Пруст “По следите на изгубеното време”
Том VI “Бегълка”
(откъс)
Преводът е направен по изданието: Marcel Proust The Captive and The Fugitive, “Modern library”, New York, 2003, pp 563-587. Translated by G.K.Scott Mongrieff and Terence Kilmartin. Revised by D.J. Enright.
Първа глава
Скръб и забрава
“Г-ца Албертин е заминала!” Колко по-дълбоко
прониква мъката в психологията, отколкото самата психология! Само миг преди
това, в процеса на самоанализ, аз бях вярвал, че тази раздяла без възможност да
се видим отново е точно това, което искам, и,
сравнявайки посредствеността на насладите, които Албертин ми доставяше,
с богатството от желания, които тя ми
пречеше да осъществя, аз чувствах, че съм по-дълбок, бях заключил, че вече не
искам да я виждам, че вече не я обичам. Но сега тези думи: “Г-ца Албертин е
заминала”- произведоха в сърцето ми такава мъка, за която чувствах, че не мога
да понеса нито миг повече. И така, това, за което вярвах, че представлява нищо
за мен, беше целият ми живот. Колко малко човек познава себе си! Моята мъка
отведнъж бе стигнала връхната си точка. Внимателен към себе си така, както
майка ми беше към моята умираща баба, аз си казах с истинско желание, че човек
трябва да облекчи страданието на този, когото обича: “Бъди търпелив за един
миг, ние ще открием нещо, което да премахне болката, не се измъчвай, ние няма
да ти позволим да страдаш така”. Моят инстинкт за самосъхранение търсеше лек за
моята открита рана в този тип идеи: “Нито едно от тези неща няма каквото и да е
значение, защото аз веднага ще я доведа обратно. Ще трябва да помисля как, но
във всеки случай тя ще бъде тук още тази вечер. Следователно е безполезно да се
самоизмъчвам”. “Нито едно от тези неща няма каквото и да е значение”- аз не се
задоволих просто да си дам това уверение, но се опитах да изразя същото пред
Франсоаз, като не й позволих да види страданието ми, защото, дори в момента, в
който го чувствах толкова остро, моята любов не беше забравила колко е важно тя
да изглежда като щастлива любов, като взаимна любов, специално в очите на
Франсоаз, която не харесваше Албертин и винаги се бе съмнявала в нейната
честност.
И все пак, само миг преди това, преди Франсоаз да влезе в стаята, аз бях вярвал, че вече не обичам Албертин, бях вярвал, че съм взел всичко предвид, като педантичен анализатор; аз бях вярвал, че познавам състоянието на собственото си сърце. Но нашият интелект, колкото и да е блестящ, не може да възприеме елементите, които го съставят и остават неподозирани, докато от променливото състояние, в което те съществуват, едно явление, което е способно да ги изолира, не ги превърне в обект на първите етапи на солидификация. Аз бях сбъркал, мислейки, че мога да виждам ясно в собственото си сърце. Но това познание, което и най-проникновените възприятия на моя ум не биха ми дали, сега се появи пред мен, твърдо, блестящо, странно, като кристализирана сол, благодарение на рязкото действие на болката. Аз толкова много бях свикнал да имам Албертин до себе си, а сега внезапно видях нов аспект на този навик. Дотук аз го разглеждах главно като анихилираща сила, която подтиска оригиналността и дори осъзнатостта на възприятията на човек; сега аз го видях като смразяващо божество, толкова приковано към съществуването на някого, а неговото незначително лице така силно издълбано в сърцето му, че ако то се отдели, ако то се отдалечи от човек, това божество, което обичащият почти не различава, влияе на страданията му по-ужасно от всичко друго и следователно е жестоко като самата смърт.
Първото нещо, което трябваше да направя, бе да прочета писмото на Албертин, понеже аз много исках да помисля върху това как да я върна обратно. Аз чувствах, че това е по силите ми, защото, доколкото бъдещето е това, което съществува все още само в ума ни, то изглежда подлежащо на промяна чрез намесата на волята в последния момент. Но в същото време, аз си спомних, че бях виждал сили, по-различни от моето въздействие, сили, срещу които, дори ако бях имал повече време, аз нямаше да спечеля. Каква полза имаме от това, че часът още не е ударил, след като ние не можем да направим нищо, чрез което да повлияем на това, което ще се случи, когато часът удари? Докато Албертин живееше в дома ми, аз бях решен да поема инициатива за раздяла с нея, и точно тогава тя си отиде.
Аз отворих писмото й. То гласеше:
“Мили мой приятелю,
Прости ми за това, че не се осмелих да ти кажа лично това, което пиша, но аз съм такава страхливка, и винаги съм се страхувала в твоето присъствие, че колкото и да се опитвах да насиля себе си, аз не можах да намеря смелост. Ето какво щях да ти кажа: нашият живот заедно стана невъзможен; в действителност ти трябва да си разбрал от твоето избухване онази вечер, че има промяна в нашите отношения. Това, което ние успяхме да оправим онази вечер, щеше да стане непоправимо само след няколко дни. Следователно е по-добре за нас, понеже ние имахме щастието да се помирим, да се разделим като приятели. Ето за това, мой приятелю, аз ти пращам тези редове, и те моля да бъдеш достатъчно мил да ми простиш, ако ти причинявам малко скръб, когато мислиш за огромната моя скръб. Най-мили мой, аз не искам да се превърна в неприятел за теб; би било достатъчно лошо да се превърна в чужд човек за теб постепенно, и то скоро. И така, понеже взех решение, преди да ти пратя това писмо по Франсоаз, аз вече ще съм я помолила да си прибера кутиите. Довиждане: оставям ти най-хубавото от себе си.
Албертин”
“Всичко това не значи нищо”, казах си аз, “то звучи дори по-добре, отколкото си мислех, защото сякаш тя няма предвид нищо от това, което казва; тя очевидно го е написала само за да ме стресне, да ме уплаши, да ме накара да престана да се държа така нетърпимо с нея. Аз трябва да помисля какво да направя възможно най-скоро, така че Албертин да се върне още тази вечер. Тъжно бе да се мисли, че Бонтен (Bontemps) са безскрупулни хора, които използват племенницата си, за да измъкват пари от мен. Но какво от това? Дори и ако трябваше аз да дам половината си състояние на г-жа Бонтен, за да мога да прибера обратно Албертин тази вечер, Албертин и аз пак щяхме да имаме достатъчно, за да живеем в удобство. И същевременно аз изчислих дали имам време да изляза тази сутрин и да поръчам яхтата и “Ролс-ройс”-а, които тя желаеше, напълно забравяйки, след като всичките ми съмнения бяха изчезнали, че аз бях решил, че не би било мъдро да й ги давам. “Дори и ако съгласието на г-жа Бонтен не е достатъчно, и ако Албертин откаже да се подчини на леля си и поиска като условие за завръщането си да има пълна независимост, добре, колкото и това да ми е неприятно, аз ще й го позволя; тя ще излиза сама, както и когато си поиска. Човек трябва да бъде готов да прави жертви, колкото и болезнени да са те, заради това, което той смята за най-важно, което значи, въпреки всичко, което реших тази сутрин по силата на моите прецизни и абсурдни аргументи, Албертин да продължи да живее тук”. Можех ли да кажа освен това, че да й дам тази свобода, би било съвсем болезнено за мен? Аз бих излъгал, ако го кажех. Вече често бях чувствал, че мъката от това да й дам свободата да прави лоши неща далеч от мен беше, разбира се, по-малко остра даже от нещастието, което изпитвах, когато усещах, че тя се отегчава в моята компания, под моя покрив. Несъмнено в същия момент, в който тя щеше да ме помоли да й позволя да излезе някъде, да й дам позволението си, при положение, че моят ум е обладан от представата за организирани оргии, би било мъчително за мен. Но да й кажа: “Вземи си яхтата или влака и отиди някъде за един месец, на място, което никога не съм виждал, за което няма да знам какво правиш там”- това често ми изглеждаше, заради мисълта че, по силата на противопоставянето, когато тя беше далеч от мен, тя би жадувала за моята компания, и би била щастлива при завръщането си. “Заедно с това, явно това е, което тя иска; тя ни най-малко не изисква тази свобода, която, предлагайки й всеки ден нови удоволствия, аз лесно бих могъл да ограничавам с всеки изминал ден. Не, това, което Албертин искаше, за мен бе да не продължавам да се държа нетърпимо с нея, и най-вече, както при Одет и Суан, да помисля за женитба. След като тя се омъжеше за мен, нейната независимост нямаше да е проблем за нея; ние щяхме да си останем тук заедно, съвършено щастливи”. Несъмнено, това означаваше да се откажа от всякаква мисъл за Венеция. Но градовете, за които ние сме копнеели най-много (и a fortiori най-приятните домакини, най-сладките развлечения- дори повече, отколкото Венеция, херцогиня дьо Германт или театъра), колко бледи, колко незначителни, мъртви са станали те, когато ние сме свързани с нечие сърце толкова болезнено, че това ни пречи да се откъснем от него! “Заедно с това, Албертин е съвършено права за нашата женитба. И мама казваше, че цялото това отлагане е смешно. Да се оженя за Албертин, това е, което трябваше да направя отдавна, ето какво трябва да направя сега, ето какво я е накарало да ми напише писмо, в което няма предвид нищо от това, което е написала. Само заради женитбата тя е отложила с няколко часа това, което тя трябва да желае толкова силно, колкото и аз: да се завърне в този дом. Да, това е, което тя искаше, ето я целта на стореното от нея”- с тези думи ме увери моят състрадателен разум; но аз чувствах, че, правейки това, разумът ми все още се основаваше на същата хипотеза, която той беше приел от самото начало. Докато в същото време аз добре съзнавах, че именно другата хипотеза постоянно се оказваше правилна. Без съмнение, тази друга хипотеза никога не би била така смела, че да формулира с прекалено много думи разбирането, че Албертин може да е била в интимни отношения с г-ца Вентьой и нейната приятелка. И все пак, когато аз бях завладян от влиянието на това ужасно откровение, докато влакът намаляваше скорост, преди да спре в Инкарвил, именно втората хипотеза получи потвърждение. Тази хипотеза по-късно не допусна идеята, че Албертин може да ме напусне по свое желание, по този начин, без да ме предупреди и да ми даде време да попреча на заминаването й. Все едно, защото след големият нов скок, който животът току-що ме бе принудил да направя, реалността, с която се сблъсквах, беше толкова непозната, колкото тази, която ни се представя след откритието на учен, от разследването на следовател или проучванията на историк на скритите страни на някое престъпление или революция; тази реалност, докато надминаваше слабите предвиждания на втората ми хипотеза, въпреки всичко ги осъществяваше. Но тази втора хипотеза не беше интелектуална, и паническият страх, който ме обхвана същата вечер, когато Албертин отказа да ме целуне, или нощта, когато чух прозорецът й да се отваря, не се основаваше на разума. Но- и това, което следва, ще го покаже дори по-ясно, както много епизоди дотук вече го намекваха- фактът, че нашият интелект не е най-дълбокият, най-мощният, най-подходящият инструмент за достигане до истината, е само една причина от многото, която подтиква да се започне с интелекта, а не с несъзнателната интуиция, една създадена наготово вяра, изразяваща се в предчувствия. Животът е това, което малко по малко, случай след случай ни позволява да видим, че най-важното за нашите сърца или умове ние го научаваме не от разума, а от други сили. И тогава самият интелект признава тяхното превъзходство, предава се пред тях чрез мислене и се съгласява да стане техен сътрудник и слуга. Експериментална вяра! Изглеждаше ми, че непредвиденото нещастие, с което се борех, бе също нещо, което аз вече познавах (понеже знаех за приятелството на Албертин с двойка лесбийки), защото го бях прочел в много знаци, в които (въпреки противоположните твърдения на моя разум, основаващи се на изказванията на Албертин) аз успях да различа досадата, неохотата, с които тя трябваше да живее в това състояние на подчинение, знаци, които така често ми изглеждаха писани сякаш с невидимо мастило зад нейните тъжни, покорни очи, върху нейните бузи, внезапно пламнали с неосъзната червенина, в звука на прозореца, който внезапно беше отворен. Несъмнено аз не се бях осмелил да ги проуча напълно или да си оформя представата за нейното внезапно заминаване. Аз си бях мислел, докато ума ми бе в състояние на равновесие благодарение на присъствието на Албертин, само за заминаване, инициирано от мен самия на неопределен ден, т.е. ден, разположен в несъществуващо време; следователно аз просто илюзорно си мислех за заминаване, също както хората си представят, че не ги е страх от смъртта, когато са в добро здраве и всъщност не правят нищо повече от това да въведат една чисто негативна представа в представата си за чудесно здравословно състояние, което приближаването на смъртта, разбира се, ще промени. Заедно с това, идеята за заминаване на Албертин по нейна инициатива можеше да се появи хиляди пъти в ума ми, в най-ясната, най-ярко дефинирана форма, без да подозирам нищо повече от това, че по отношение на мен самия, т.е. в действителност, това заминаване би било едно безпрецедентно, ужасяващо, непознато нещо, едно съвсем ново нещастие. Аз бих могъл да продължа да мисля за това заминаване (ако го бях предвидил) непрестанно, без всички тези мисли, открай-докрай, да имат каквато и да е връзка, не само като интензивност, но и като родство, с невъобразимия ад, настанал след открехнатата от Франсоаз завеса при думите: “Г-ца Албертин е заминала”. За да може да обрисува ситуацията, въображението работи с елементи, които са вече познати, и именно по тази причина не може да я обрисува. Но чувствителността, дори и в най-физическата форма, получава, също като избухването на гръм и трясък, оригиналният и задълго незаличим отпечатък на непознатото събитие. И аз едвам дръзвах да си кажа, че ако бях предвидил това заминаване, аз , естествено, нямаше да мога да си го представя в целия му ужас, или в действителност, да си представя, че Албертин ми съобщава за него, а аз самият я заплашвам, умолявам я, за да й попреча. Колко далеч беше от мен сега желанието да отида до Венеция! Точно както много отдавна в Комбре, беше желанието да познавам г-жа дьо Германт, когато дойде моментът, в който аз копнеех само за едно нещо: мама да бъде до мен в стаята ми. И в действителност всички мои тревоги, които бях изпитвал от детството си досега, по нареждане на това ново страдание се бяха задвижили отново, за да го подсилят, за да се смесят с него в хомогенна маса, която ме задушаваше.
Със сигурност, физическият удар, който такава една раздяла нанася на сърцето, и който заради тази ужасна способност да се запомнят неща, с които е надарено тялото, прави болката някак си актуална с всички епохи в нашия живот, в които сме страдали-със сигурност, този удар за сърцето, който (толкова малко съжаление ние изпитваме към страданията на другите!) тази, която иска да даде максимален интензитет на разкаянието, което причинява дали защото, след като нейното заминаване е просто номер, тя просто иска да постигне по-добри условия, или защото, напускайки ни завинаги- завинаги!-, тя иска да ни нарани, или пък за да отмъсти, или за да продължи да бъде обичана, или (с поглед към качеството на спомените, които тя ще остави след себе си) да разруши мрежата от умора и безразличие, която тя чувства, че е изтъкана заради нея- със сигурност, този удар в сърцето е нещо, което сме си обещали да избягваме, уверявайки се, че ще се разделим по хубав начин. Но в действителност рядко се случва човек да се разделя по хубав начин, защото ако това го има, човекът няма да се раздели. И тогава жената, на която ние показваме най-пълно безразличие, въпреки него неясно усеща, че, все повече уморявайки се от нея, по силата на идентична сила на навика ние сме станали все по-привързани към нея, и тя осъзнава, че един от съществените елементи в хубавата раздяла е да се предупреди другият човек, преди да бъде изоставен. Но тя се страхува, от това, че може да й се попречи, ако го предупреди. Всяка жена усеща, че колкото е по-голяма властта й над мъжа, толкова е по-невъзможно да го напусне, освен чрез случайно внезапно бягство: тя е бегълка, точно защото е кралица. Вярно, има необикновено несъответствие между досадата, която тя ни внушава само миг преди това, и това бясно желание тя да бъде върната обратно, след като си е отишла Но за това- покрай и над тези неща които вече бяха представени в хода на настоящото произведение и други, които ще бъдат представени по-късно- си има причини. Защото има едно важно нещо: нейното заминаване най-често се случва не точно в момента, когато безразличието на партньора й (действително или въображаемо) е най-голямо, на крайната точка на люлеене на махалото. Жената си казва: “Не, това вече не може да продължава така”, точно защото мъжът говори само за това, че ще я напусне, или не мисли за нищо друго, и тя е тази, която го напуска. Тогава махалото стига до другия край, разстоянието е възможно най-голямо. В един миг то се връща до тази точка; още веднъж, отделно от всички представени причини, това е толкова естествено! Сърцето все още тупти; и заедно с това, жената, която си е отишла, вече не е същата като жената, която е била с нас досега. Нейният живот под покрива ни, целият толкова добре познат, внезапно получава по-широки очертания след добавянето на животите, с които тя неизбежно бива асоциирана; и точно за да се асоциира с тях, тя ни напуска. Така че това ново богатство от разнообразие на живота на жената, която си е отишла, действа обратно върху жената, която е била с нас, и който тя е водила непосредствено преди нейното заминаване. Като следствие от серия психологически факти, които ние сме способни да проследим и които формират част от нейния живот с нас, нашето твърде очевидно отегчение в нейната компания, също и нашата ревност (следствието от която е, че мъжете, които са били напуснати от определен брой жени, са били напуснати почти по един и същ начин заради техния характер и заради определени винаги идентични реакции, които могат да бъдат изчислени: всеки има своя собствен начин да бъде изоставен, както има собствен начин да хване настинка), на тази последователност, която не е много загадъчна за нас, несъмнено съответства една поредица от факти, които не осъзнаваме. Тя трябва за някакво време в миналото да е поддържала отношения- писмени, чрез разговор или чрез пратеник-, с някой мъж или някоя жена, очаквайки сигнал, който ние, естествено, сме й дали неволно, когато сме казали: “Х се обади вчера, за да ме види”, ако тя се е уговорила с Х, че вечерта той трябва да ми се обади, за да се срещне тя с него. Колко много възможни хипотези! Само възможни, обаче. Аз конструирах истината така добре, но само в царството на възможността, че, след като един ден отворих по погрешка писмо, адресирано до една от моите любовници, писмо, написано със специален шифър, което гласеше: “Все още чакам сигнал да отида до маркиз дьо Сен-Лу; моля, уведомете ме утре по телефона”, аз си възпроизведох едно фиктивно внезапно бягство. Името на маркиз дьо Сен-Лу беше там само като заместващо нечие друго име, защото моите любовници не познаваха Сен-Лу, но ме бяха чували да говоря за него, и освен това подписът беше нещо като псевдоним, без някаква разбираема форма. Така се случи, че писмото не беше адресирано до моята любовница, а до друг човек в сградата, който имаше различно име, което беше погрешно прочетено. Писмото не беше написано на шифър, а на лош френски, защото беше написано от американка, която в действителност беше приятелка на Сен-Лу, както самият той ми каза. И странният начин, по който тази американка изписваше определени букви, бе довел до това едно напълно истинско, но чуждестранно име да изглежда като псевдоним. И така в този случай аз бях сбъркал напълно в моите подозрения. Но интелектуалната структура, която бе свързала заедно в моя ум тези факти, всички от които бяха неверни, беше толкова строг и точен модел на истината, че когато, три месеца по-късно, моята любовница (която по това време искаше да прекара целия си живот с мен) ме напусна, това беше по начин, абсолютно идентичен с този, който си представях при предишния случай. Пристигна едно писмо, съдържащо същите особености, които аз погрешно бях приписал на предишното, но този път то наистина беше сигнал.
Настоящото нещастие беше най-лошото, което бях преживявал през живота си. И все пак страданието, което то ми причини, беше дори превъзхождано от моето любопитство да науча причините за нещастието: кого е желала Албертин и при кого е отишла. Но изворите на великите събития са като тези на реките: напразно се опитваме да изследваме повърхността на земята, защото няма да ги открием никога. Дали Албертин е планирала бягството си от много отдавна? Аз не съм споменал факта (защото през това време той ми изглеждаше просто преструвка или лош хумор, което в случая на Франсоаз ние наричахме “избухване на сърдитата” (a fit of the sulks) ), че от деня, когато спря да ме целува, тя се държеше така, сякаш е измъчвана от дявол- твърдо изправена, непреклонна, казваща и най-простите неща с траурен тон, с бавни движения, без никога да се усмихва. Аз не можех да кажа, че имаше конкретни доказателства за някакъв заговор с външния свят. Вярно, Франсоаз по-късно ми каза, че, влизайки в стаята на Албертин два дни преди заминаването й, тя била празна, със спуснати завеси, но усетила от въздуха в стаята и от шума, че прозорецът е отворен. И в действителност тя намерила Албертин на терасата. Но е трудно да се разбере с кого е общувала тя оттам, и освен това спуснатите завеси, скриващи отворения прозорец, можеха несъмнено да се обяснят от факта, че тя знаеше, че се страхувам от течение, и че дори ако завесите ме предпазваха малко, те биха попречили на Франсоаз да види от вратата, че капаците са били отворени толкова рано. Не, аз не можех да видя нищо отделно от нищожния факт, който се състои просто в това, че в деня преди заминаването си тя е знаела, че си отива. Защото същия ден тя е взела от стаята ми, без аз да забележа, голямо количество опаковъчна хартия и плат, които бяха съхранявани там, и тя е прекарала цялата нощ в пакетиране на нейните безбройни дрехи и рокли, така че да може да напусне дома ни сутринта. Това е единственият факт; и това беше всичко. Аз не мога да придам значение на това, че тя същата вечер върна, на практика насила, хиляда франка, които тя ми дължеше; няма нищо необикновено в това, защото тя беше много съвестна, що се отнася до пари.
Да, тя бе взела опаковъчната хартия предната вечер, но не само тогава тя е знаела, че ще ме напуска! Защото не възмущението я е накарало да ме напусне, а решението, вече взето, да ме напусне, да изостави живота, за който бе мечтала, който й даваше това настроение, пълно с възмущение. Показвайки настроение, пълно с възмущение, почти тържествено студена към мен, освен последната вечер, когато, след като беше стояла в моята стая по-дълго, отколкото имаше за цел, тя каза- една забележка, която ме изненада, идвайки от нея, която винаги търсеше начин да отложи момента на раздялата- тя ми каза от вратата: “Довиждане, мъничък мой, довиждане”. Но аз не го взех предвид. Франсоаз ми каза, че на следващата сутрин, когато Албертин й съобщила, че си отива (но това може да се обясни също и чрез изтощението, защото тя не се е била събличала и е прекарала цялата нощ, пакетирайки всичко, освен нещата, за които е помолила Франсоаз, понеже те не бяха в нейната спалня или стая за обличане), тя била все още толкова тъжна, толкова повече отпреди ходела гордо изправена, толкова повече непреклонна, отколкото предишните дни, че Франсоаз си помислила, когато Албертин й казала: “Довиждане, Франсоаз”, че тя ще падне. Когато на някого са му казали нещо такова, той осъзнава, че жената, която ни се струва по-маловажна от жените, които той среща така лесно в течение дори на най-краткото си излизане навън, жената, която ни прави сърдити заради това, че трябва да ги жертваме заради нея, е точно обратното- тази, която ние предпочитаме хиляди пъти повече. Защото изборът вече не лежи между дадена наслада- която по силата на навика, и, разбира се, чрез непосредствеността на своя обект, става почти нищожна- , и други наслади, които ни изкушават и ни вълнуват, но между тези последни наслади и нещо, което е много по-силно от тях, съчувствието към страданието.
Когато си казах, че Албертин ще се върне у дома до довечера, аз продължавах колкото се може по-бързо да покривам със свежа вяра откритата рана, от която бях откъснал вярата, с която бях живял дотогава. Но въпреки това моят инстинкт за самосъхранение бе действал бързо; когато Франсоаз говореше с мен, аз бях останал безпомощен за миг, и заради всичко това, че сега знаех, че Албертин ще се върне същата вечер, болката, която почувствах в този миг, в който още не бях убедил себе си в нейното завръщане (мигът, последвал думите: “Г-ца Албертин ме помоли за багажа си; г-ца Албертин е заминала”), тази болка се събуди наново в мен по своя воля, толкова силно, колкото и преди, така да се каже, сякаш аз още не бях осъзнал близкото заминаване на Албертин. Все пак беше много важно тя да се завърне, но по своя воля. При всички случаи, да изглежда, че предприемам първата стъпка, да я моля да се завърне, би било да не постигна това, което искам. Вярно, аз загубих силата да я напусна така, както напуснах Жилбер. Дори повече от това да видя отново Албертин, аз исках да сложа точка на физическата болка, която моето сърце, по-малко издръжливо от това на стар човек, не би могло повече да издържи. Тогава, по силата на моя навик да не използвам силата на волята си, независимо дали ставаше дума за работа или нещо друго, аз бях станал по-страхлив. Но най-вече това страдание беше несравнимо по-силно поради много причини, най-важната от които беше не тази, че аз никога не бях вкусвал чувствено удоволствие с г-жа дьо Германт или Жилбер, а тази, че, без да ги виждам всеки ден и всеки час, без да имам възможността и следователно нуждата да ги виждам, моята любов към тях започна да отслабва заради намаляващата сила на навика. Разбира се, сега моето сърце, неспособно да иска и доброволно да понесе страданието, можеше да мисли само за едно възможно решение- Албертин да се завърне на всяка цена; противоположното решение (умишлено отричане, постепенно примирение) би ми изглеждало решението на един писател, невероятно в истинския живот, ако аз самият не го бях предпочел в случая с Жилбер. Следователно аз знаех, че другото решение би могло да бъде прието, и то от един и същ човек, защото аз си оставах повече или по-малко един и същ. Но времето бе изиграло своята роля, времето, което ме направи по-стар, времето, което освен това бе оставило Албертин постоянно в моята компания, докато живеехме заедно. Но най-малко, без да я изоставям, това, което оцеля в мен от всичко, което бях изпитвал към Жилбер, беше гордостта, която ме накара да се откажа да бъда за Албертин една презряна играчка, като я моля да се завърне; аз исках тя да се завърне, без да изглежда, че ме е грижа дали тя ще го направи, или не. Аз станах, за да не губя повече време, но страданието ме накара да се спра; това бе първият път, когато ставах от леглото, откакто Албертин ме напусна. Все пак трябваше да се облека бързо и да разпитам портиера на Албертин.
Страданието, продължителното траене на душевен шок, който е дошъл от нищото, постоянно се стреми да променя своята форма; човек се надява да успее да го прогони, правейки планове, търсейки информация; човек иска да премине през безбройните му метаморфози, защото това изисква по-малко смелост, отколкото да запазим страданието си непокътнато; леглото, на което ние лежим, скърбейки, изглежда така тясно, твърдо и студено. Аз тогава сложих крака на пода и пристъпих в стаята с огромно внимание, движейки се така, че да не видя стола на Албертин, пианолата на педали, които тя някога натискаше със златните си чехли, или едно от нещата, които тя беше използвала и всички, които, в тайния език, на който моите спомени ги бяха научили, изглеждаше, че се опитваха да ми преведат една различна версия, за втори път да ми кажат за нейното заминаване. Но дори и без да ги гледам, аз можех да ги видя: силата ми ме напусна; аз потънах на един от тези фотьойли в син сатен, гладката повърхност на които един час по-рано, в мрака на моята стая, упоена от лъч утринна светлина, ме бе накарала да сънувам сънища, които тогава страстно погалвах, но които бяха безкрайно далеч сега от мен. Уви, аз никога не бях сядал в тях досега, без Албертин да беше с мен. И аз не можех да остана да седя там, затова станах отново. И така, във всеки един момент имаше още един от онези безбройни и неясни “азове”, които съставят нашата личност, който все още не осъзнаваше заминаването на Албертин и трябваше да му се съобщи за това; аз бях длъжен- и това беше по-жестоко, отколкото ако те бяха чужди същества и не споделяха моята податливост на страдание- да разкажа на всички тези същества, всички тези “азове”, които все още не знаеха за него, за нещастието, което току-що се бе случило; всеки от тях на свой ред трябваше да чуе думите: “Албертин помоли за своите кутии”- тези кутии във формата на ковчег, които бях виждал да се товарят на влака в Балбек заедно с тези на майка ми-, и “Албертин си е отишла”. На всеки от тях трябваше да се разкаже за моята скръб, скръбта, която по никакъв начин не е един песимистичен извод, направен свободно от събраните трагични обстоятелства, а е периодично и неволно съживяване на едно особено впечатление, което е дошло от нищото и не е било избирано от нас. Имаше някои от тези “азове”, които отдавна не бях срещал. Например (аз не си спомнях, че това е денят, в който бръснарят бе извикан) “азът”, който аз бях, когато ми подстригаха косата. Аз бях забравил този “аз”, и неговото пристигане ме накара да избухна в плач, както, като на погребение, това бива предизвикано от появата на стар пенсиониран слуга, който не е забравил починалия. Тогава най-внезапно аз си спомних, че миналата седмица отвреме-навреме бях обхващан от панически страх, който не признавах пред себе си. В тези моменти, все пак, аз размислях по въпроса, казвайки си: “Няма нужда, разбира се, да разглеждам хипотезата за това, че тя внезапно ме е напуснала. Това е абсурдно. Ако само можех да я доверя на разумен, интелигентен човек” (и аз бих го направил, за да доставя покой на ума си, ако ревността не ми пречеше да се доверявам на когото и да е ), “той със сигурност би ми казал: ‘Защо, та ти си луд. Това е невъзможно’ (и всъщност тези последни дни ние се карахме неведнъж). Хората те напускат заради някаква причина. Те ти казват причината. Те ти дават възможност да отговориш. Те не бягат така. Не, това е напълно детско, това е наистина единствената абсурдна хипотеза”. И все пак, всеки ден, когато я намирах сутринта, звънейки на звънеца си, аз издавах дълбока въздишка на облекчение. И когато Франсоаз ми подаде писмото на Албертин, аз веднага станах сигурен, че то се отнасяше до единственото нещо, което не би могло да се случи, до това заминаване, което аз някак си бях усещал няколко дни преди това, въпреки логичните причини, които ме успокояваха. Аз си казвах това почти със самозадоволство от моята прозорливост в отчаянието ми, като убиец, който знае, че не може да бъде намерен, но въпреки това се страхува и най-внезапно вижда името на жертвата си написано най-отгоре на документ на масата на следователя, който е изпратил да го доведат.
Единствената ми надежда беше, че Албертин е
заминала за Турен (Touraine),
в къщата на леля си, където след всичко това тя все пак щеше да бъде под
някакво наблюдение и не би могла да направи нищо много сериозно, преди да я
върна обратно. Най-лошият ми страх бе, че тя можеше да е останала в Париж, или
да е отишла до Амстердам или Монжувен, с други думи, че е избягала, за да
преследва някаква интрига, подготовката на която не бях усетил. Но всъщност,
когато си казвах Париж, Амстердам, Монжувен, т.е. за няколко места, аз всъщност
си мислех за места, които бяха само потенциални. И така, когато портиерът на
Албертин ми съобщи, че тя е отишла в Турен, това място, което смятах за желано,
започна да ми изглежда възможно най-смразяващо, защото то беше истинско, и
защото за първи път, измъчван от сигурността на настоящето и несигурността на
бъдещето, аз си представих Албертин, започваща живот, който тя сама бе избрала
да води отделно от мен, естествено задълго, естествено завинаги, един живот, в
който тя щеше да реализира този непознат елемент, който в миналото толкова
често ме бе тревожел, макар и да имах късмета да притежавам, да милвам това,
което бе негова външна покривка, това очарователно лице, непроницаемо и
пленено. Този непознат елемент съставяше основата на моята любов. Що се отнася
до самата Албертин, тя рядко съществуваше за мен, освен под формата на своето
име, което, освен в редки моменти на почивка, когато се събуждах, идваше и
гравираше себе си върху мозъка ми и продължаваше непрекъснато да го прави. Ако
аз продължавах да си мисля на глас, аз щях да продължа да го повтарям, и моята
реч щеше да бъде така монотонна, така ограничена, сякаш съм го трансформирал в
птица, птица като тази в приказката, чиято песен повтаряла непрекъснато името
на жената, която е обичала, когато птицата е била мъж. Човек изговаря нечие име, и понеже той остава
мълчалив, това е сякаш човек го изписва в себе си, сякаш то оставя своята следа
върху мозъка, който в крайна сметка трябва да изглежда като стена, на която
някой със забавление е драскал, като я покрива с името, написано хиляда пъти,
на жената, която той обича. Човек го пренаписва в своя ум през цялото време,
когато е щастлив, и дори още повече, когато е нещастен; и човек чувства
постоянно явяваща се нужда да повтаря това име, което не му носи нищо повече,
от това, което вече знае, докато, с течение на времето, това го изморява. Аз
дори не си и помислях за плътска наслада в този момент; аз дори не възприемах
образа на тази Албертин, която беше причината за такова разтърсване на цялото
ми същество; аз не можех да си представя тялото й, и ако се опитах да изолирам
идеята- защото винаги има някаква идея-, която бе свързана с моето страдание,
тя би била едновременно, от една страна, моето съмнение към намеренията, с
които тя ме е напуснала, със или без каквато и да е мисъл за завръщане, и, от
друга страна, средствата да я върна обратно. Разбира се, има нещо символично и
вярно в безкрайно малкото място, заемано в нашата тревога от тази, която я
причинява. Фактът е, че нейната личност сама по себе си е от малко или никакво
значение; почти всичко е поредица от емоции и тревоги, които случайните събития
са ни карали да чувстваме в миналото във връзка с нея и които навикът е
асоциирал с нея. Това, което го доказва ясно, е (даже повече, отколкото
отегчението, което чувстваме в моменти на щастие) степента, до която това да
виждаме или да не виждаме въпросния човек, бивайки или не бивайки обект на неговото
почитание, имайки го или не на наше разположение, ще ни изглежда напълно
нерелевантна, когато вече не е нужно да
поставяме пред нас проблема (толкова безполезен, че ние вече няма да се
занимаваме с него), освен по отношение на самия човек- поредицата от емоции и
тревоги биват забравени, най-малкото доколкото въпросният човек има нещо общо,
защото поредицата може да се развие наново, но насочена към друга личност. Преди
това, когато тя е било все още прикачена към него, ние сме допускали, че нашето
щастие е зависещо от неговата личност, че то е зависело изцяло от изчезването
на нашата тревога. Следователно нашето несъзнавано е било по-добър ясновидец от нас в този момент, когато то е пресъздало
фигурата на обичания като толкова незначителна, една фигура, която ние,
естествено, сме забравили, с която бихме могли да сме сравнително незапознати и
смятаме за дребна, докато трае ужасната драма, в която да я видим отново, за да
изчезне очакването й, би могло да бъде въпрос на живот и смърт за нас. Миниатюрните
пропорции на формата на жената- логически и необходим ефект от начина, по който
се развива любовта; те са ясна алегория на субективното естество на тази любов.
Пред къщата на Албертин открих малко бедно
момиче, което ме гледаше втренчено с големи очи и което изглеждаше толкова
сладко и естествено, че аз го попитах дали има нещо против да го заведа вкъщи,
както бих завел куче с верни очи. То изглеждаше доволно от този въпрос. Когато
се върнах вкъщи, аз го положих на коленете си за известно време, но много скоро
неговото присъствие, карайки ме твърде много да чувствам отсъствието на Албертин,
стана непоносимо. Помолих момичето да си отиде, след като му дадох банкнота от
500 франка. И все пак, скоро след това, мисълта да прибера друго малко момиче у
дома, за да може никога да не бъда лишен от комфорта на нечие невинно
присъствие, беше единственото нещо, което ми помогна да понеса идеята, че
Албертин може да престои за известно време на друго място. Начинът, по който
Албертин ме бе напуснала, несъмнено бе подобен на този на нациите, които си
пробиват път чрез демонстриране на тяхната военна сила за упражняване на
тяхната дипломация. Тя трябва да ме е напуснала само за да постигне от мен
по-добри условия, по-голяма свобода, повече лукс. В този случай, при двама ни,
този, който би преобладавал, щях да бъда аз, ако имах силата да изчакам
момента, когато, виждайки, че не може да постигне нищо, тя би се завърнала по
своя воля. Но ако при играта на карти или във войната, където само победата има
значение, ние можем да издържим на
блъфиране, то там условията не са същите като тези, създадени от любовта и
ревността, да не споменаваме страданието. Ако, за да изчакам, да “удържа”, аз
позволях на Албертин да остане далеч от мен няколко дни, дори за няколко
седмици, разбира се, аз бих унищожил това, което беше единствена моя цел за
повече от година: никога да не я оставям сама дори за час. Всички мои предпазни
мерки биха се оказали безплодни, ако аз й позволях времето и възможността да ми
бъде невярна в своето сърце; и ако накрая тя капитулираше, аз никога не бих
могъл да забравя времето, когато тя е била сама, и дори и като победител в
крайна сметка, въпреки всичко, случило се в миналото- което е невъзвратимо-, аз щях да
бъда този, който е бил победен.
Що се отнася до средствата да върна обратно Албертин, те имаха целият шанс за успех, колкото по-правдоподобна изглеждаше хипотезата, че тя ме е напуснала само, надявайки се да бъде извикана обратно при по-удобни за нея условия. И, разбира се, за хората, които не вярваха в искреността на Албертин, например Франсоаз, тя действително беше правдоподобна. Но моят разум, за който, преди още да знам каквото и да е, единственото обяснение на определени пристъпи на лош хумор, на определени нагласи, явно беше, че тя е планирала да си замине за добро, намираше за трудно да вярва, че сега, след нейното заминаване, то е било просто преструвка. Аз казвам “моят разум”, а не самият аз. Хипотезата за преструвка стана възможно най-необходима за мен, колкото по-невероятна беше, и придоби сила, която бе изгубила, що се отнася до вероятността. Когато се намираме на върха на отчаянието и изглежда, че Бог ни е забравил, ние повече не се колебаем да очакваме той да направи чудо.
Аз осъзнавам, че във всичко това аз бях най-равнодушният, макар и най-разтревожен детектив. Но бягството на Албертин не ми беше запазило способностите, от които навикът да бъда до нея, докато я гледат други хора, ме беше лишил. Аз можех да мисля само за едно нещо: да наема друг човек да я търси. Този човек беше Сен-Лу, който се съгласи. Пренасянето на тревогата, която можеше да бъде изпитана толкова много дни, към друг човек ме изпълваше с радост и аз обикалях насам-натам бързо, сигурен в успеха си, а моите ръце ставаха внезапно сухи, както беше преди, и вече не се овлажняваха с потта, до която ме доведе Франсоаз, казвайки: “Г-ца Албертин е заминала”.
Трябваше да се помни, че когато аз реших да живея с Албертин и даже да се оженя за нея, това е било, за да я пазя, да зная какво прави тя, да й попреча да се върне към старите си навици с г-ца Вентьой. В ужасно терзание, причинено от нейното откровение в Балбек, когато тя ми каза като нещо съвсем естествено, и за което аз успях, макар и да беше най-голямата болка, която съм изпитвал през живота си, да се престоря, че го намирам за нещо съвсем естествено, нещото, което и в най-лошите си предположения аз никога не можех да дръзна да си представя (удивително е каква липса на въображение, когато открие истината, показва ревността, която иначе се занимава само с това да прави хубави предположения, оказващи се неверни). Тази любов, родена първо и най-вече от това да попреча на Албертин да упражнява пороците си, тази любов оттогава съхраняваше следите на своя произход. Да бъда с нея беше от значение за мен доколкото можех да попреча на бегълката да отиде на едно или друго място. За да й попреча, аз бях прибягнал до бдителността, до компанията на хората, които я придружаваха, и те само трябваше в края на деня да ми донесат доклад, който успокояваше тревогите ми, които се превръщаха в лек хумор.
След като се бях уверил, че каквито и стъпки да направя, Албертин ще се завърне у нас същата вечер, аз осигурих лек за болката, която Франсоаз ми причини, когато ми каза, че Албертин е заминала (защото в този момент моят ум, който напълно не съзнаваше нищо, повярва за миг, че това заминаване е окончателно). Но след едно прекъсване, когато под импулса на своя собствен живот първоначалната болка се съживи спонтанно в мен, тя беше толкова мъчителна, колкото и преди, защото тя предхождаше утешителното обещание, което аз си бях дал- да върна Албертин обратно същата вечер. Моето страдание беше забравило това обещание, което би го намалило. За да задвижа средствата за нейното завръщане, още веднъж аз бях прокълнат-не че такава нагласа някога се е показвала успешна, но все пак аз винаги я приемах, понеже бях влюбен в Албертин- да се държа сякаш не я обичам, сякаш не съм бил наранен от нейното заминаване; аз бях прокълнат да продължавам да я лъжа. Аз можех да бъда възможно най-енергичен в своите средства за връщането й обратно, въпреки това, че лично аз изглеждах така, сякаш съм я оставил за добро. Аз си предложих да напиша на Албертин прощално писмо, в което да разгледам заминаването й като окончателно, докато в същото време изпратя Сен-Лу, сякаш без мое знание, да постави под най-груб натиск г-жа Бонтен, за да накара Албертин да се завърне възможно най-скоро. Несъмнено, аз вече имах опит от случая с Жилбер с опасността от писма, съдържащи безразличие, което, в началото престорено, накрая става истинско. И този опит трябваше да ме спре от това да пиша на Албертин писма от този тип, като тези, които бях писал на Жилбер. Но това, което наричаме опит, е просто откровението пред нашите очи на черта на нашия характер, която съвсем естествено се появява отново, и се явява пак още по-забележимо, защото ние вече сме я осветлили, така че спонтанният импулс, който ни е водил в началото, се оказва подкрепен от всички предположения на паметта. Човешкото плагиатство, което е най-трудно за избягване, това на индивидите (и дори за нациите, които постоянстват в своите грешки и действително ги правят по-интензивни), е само-плагиатство.
Уилям
Джеймс
Теорията за истината, която дадох в моята
книга “Прагматизмът”, продължава да среща такива упорити погрешни разбирания,
че аз съм изкушен да дам окончателен кратък отговор. Моите идеи може би силно
заслужават опровержение, но това не може да стане, преди да са били схванати в
правилната си форма. Фантастичният характер на настоящите погрешни концепции
показва колко е непозната конкретната гледна точка, поддържана от
прагматизма. Хората, които са запознати
с едно разбиране, толкова лесно се оправят с него, че те се разбират помежду си
само с намек и могат да разговарят, без тревожно да се обръщат към своите P-та
и Q-та. Аз трябва да потвърдя, според резултатите, че ние бяхме допуснали
предварително едно готово разбиране, и следователно на много места сме
използвали твърде небрежен език. Ние никога не бихме говорили с недомлъвки.
Критиците се объркват на всяка дума, на която биха могли да се объркат, и
отказват да приемат духа вместо буквата на нашия дискурс. Това явно показва
една съществена незапознатост с цялата гледна точка. Аз мисля, че то също така
показва, че вторият етап на противопоставяне, който вече започна да се изразява
в изтърканата фраза “това, което е ново, не е вярно, и това, което е вярно, не
е ново”, казана в прагматизма, е неискрена. Ако ние не сме казали нищо, което
да е ново поне в някаква степен, защо тогава нашето разбиране е толкова трудно
да бъде схванато? Обвинението не може да
бъде отправено изцяло срещу нашата неяснота на речта, защото в други теми ние
успяхме да направим така, че да бъдем разбрани. Но контраобвиненията са
безвкусни; и доколкото лично аз съм засегнат, то сигурен съм, че някое от
погрешните разбирания, от които се оплаквам, се дължи на това, че моето учение
за истината в тази книга, състояща се от популярни лекции, е заобиколено от
множество други мнения, които не са необходимо налагащи се, така че читателят
може съвсем естествено да бъде объркан. За това аз трябва да бъда обвинен-
както и за това, че съм пропуснал
определени явни предупреждения, които следващите страници сега отчасти
ще ни дадат.
Първо погрешно разбиране: прагматизмът е
само обработен позитивизъм.
Това, изглежда, е най-често срещаната
грешка. Скептицизмът, позитивизмът и агностицизмът се схождат с обичайния догматичен
рационализъм в допускането, че всеки знае какво значи думата “истина”, без
по-нататъшно обяснение. Но тези учения, които или допускат, или декларират
същинската истина, абсолютната истина като недостъпна за нас, и че ние трябва да се задоволим с феноменалната
истина като най-добрият й заместител. От скептицизма това се третира като
неудовлетворително състояние на нещата, докато позитивизмът и агностицизмът се
вдъхновяват от този факт, виждат същинската истина като “кисело грозде” и
разглеждат феноменалната истина като достатъчна за всички наши “практически”
цели.
Всъщност нищо не би могло да бъде по-далеч
от това положение, от това, което прагматизмът казва за истината. Неговата теза
е съвсем отдавнашна. Тя “напуска” там, където другите теории започват,
задоволявайки се с дефиницията на думата “истина”. “Няма значение дали някой
ум, съществуващ във вселената, притежава истината или не”, казва тя, “какво,
идеално, означава понятието за истина?”; “Какво биха представлявали истинните
съждения, ако съществуват?”. Отговорът, който прагматизмът предлага, е
предназначен да се отнесе към най-завършената истина, която може да бъде
схваната, “абсолютната истина”, ако Ви харесва, както и истината с
най-относителен и несъвършен характер.
Въпросът за това какво би представлявала истината, ако съществуваше,
принадлежи очевидно на чисто спекулативна област на изследване. Това не е
теория за някакъв вид реалност или за това какъв вид познание е действително
възможно; тя се абстрахира напълно от конкретните термини и дефинира
природата на едно възможно отношение
между двете.
Както Кантовият въпрос за синтетичните
съждения е убягвал на предишните
философи, така и прагматисткият въпрос е
толкова дълбок, чe е убягнал на вниманието дотук. Но дори и толкова
дълбок, би могло да изглежда, че когато е открито повдигнат, догматиците и
скептиците по сходен начин не могат да го схванат, и се придържат към мнението,
че прагматистът се отнася към нещо съвсем различно. Той настоява, казват те (аз
цитирам един действителен критик) “че най-големите проблеми са нерешими от
човешкия интелект, че нашата нужда да познаваме нещата по истинен начин е
изкуствена и илюзорна, и че нашият разум, неспособен да достигне основанията на
реалността, трябва да се обърне изключително към действието”. Не може да има
по-лошо неразбиране от това.
Названието “прагматизъм”
с неговия намек за действие, е един несполучлив избор, трябва да призная, и
досега е било в ръцете на тази грешка. Но няма дума, която да защити учението от критиците,
които са толкова слепи спрямо естеството на изследването, че, когато д-р Шилер
говори за “работещите” добре идеи, единственото нещо, за което те мислят е
тяхната непосредствена работа във физическата
среда, това, че ни помагат да правим пари или да придобием подобни
“практически” облаги. Идеите работят така, разбира се, непосредствено или в
по-далечна перспектива: но те работят неопределено и в самия мисловен свят. Без да ни приписват това
зачатъчно прозрение, нашите критици третират нашия възглед като предлаган само
на инженери, лекари, финансисти и като цяло на хора на действието, които се
нуждаят от някакъв груб и готов Weltanshauung (светоглед), но нямат време или
ум, за да изучават истинска философия. Той обичайно се описва като типично
американско движение, вид опростена (bobtailed) схема на мисълта, прекрасно
удовлетворяваща човека на улицата, който по природата си мрази теорията и иска
пари веднага. Вярно е, че след като изтънченият теоретически въпрос, с който
започва прагматизмът, веднъж е получил отговор, следват вторични изводи от
практически тип. Изследването оказва, че
във функцията, наречена истина, предишните реалности не са единствените
независими променливи. В определена степен нашите идеи, бидейки реалности, са
също независими променливи, и точно както те следват друга реалност и й
прилягат (fit), така в някаква степен и
другата реалност ги следва и им приляга.
Когато прибавят себе си към
битието, те отчасти отново детерминират съществуващото, така че реалността като
цяло се явява ненапълно дефинируема, освен когато си даваме също сметка за
идеите. Тази прагматистка доктрина, показваща нашите идеи като допълващи
реалността фактори, отваря (понеже нашите идеи са подбудители на нашите
действия) широк прозорец пред човешкото действие, също както и
сериозно позволение за оригиналност в мисълта. Но малко неща биха могли да
бъдат по-глупави от това да се пренебрегне първоначалната епистемологическа
постройка, в която е построен прозорецът, или да се говори така, сякаш
прагматизмът започва и свършва с този прозорец. Това, въпреки всичко, е което
нашите критици правят почти без изключение. Те пренебрегват нашата първоначална
стъпка и нейният мотив, и правят отнасянето към действието първично, докато то
е нашето вторично постижение.
Трето погрешно разбиране: прагматистите
тръгват от правото да се вярва в измислени реалности
Те
правят това, според критиците, показвайки, че истинността на нашите
вярвания се състои в тяхната
верифицируемост, и тяхната верифицируемост- в начина, по който те работят за
нас. Проф. Стаут в своя иначе достоен за възхищение и надежден преглед на Шилер
в “Mind” от октомври 1897 г. смята, че това би трябвало да доведе Шилер (ако
той би могъл искрено да осъзнае ефектите от своето учение) до абсурдното
следствие да не е способен да вярва истински в главоболието на друг човек, даже
и да има главоболие. Той може само да го “постулира” заради работната стойност
на постулата за самия него. Постулатът ръководи някои от неговите действия и
води до полезни последици; но моментът, в който той разбере, че постулатът е
верен само (!) в този смисъл, за него
вече изчезва (или би трябвало да изчезне) фактът, че другият човек действително
има главоболие. Всичко, което прави постулата най-ценен, тогава изчезва:
неговият интерес към събрата-човек “става забулена форма на интерес към себе
си, и неговият свят става студен, мрачен и безсърдечен”.
Такова възражение съдържа любопитно
объркване спрямо прагматистката вселена на дискурса. В тази вселена
прагматистът открива някой с главоболие или друго чувство, и някой друг, който
постулира това чувство. Питайки според какво условие постулатът е “истинен”,
прагматистът отговаря, че за постулиращия във всеки случай, той е истинен само
в съотношение на това, доколко вярата в него (постулата-б.м.) изработва в него
най-големия сбор удовлетворения. Какво е удовлетворителното тук? Със сигурност
да се вярва в постулирания обект, именно в реално съществуващото чувство на
другия човек. Но как (специално ако постулиращият сам е чист прагматист) би
могло да бъде изобщо удовлетворително за него да не вярва в това чувство,
доколкото, според думите на проф. Стаут, невярването “е направило света да
изглежда за него студен, мрачен и безсърдечен”? Невярването би изглеждало,
според прагматистките принципи, съвсем несъмнено при такива обстоятелства,
освен когато безсърдечието на света е
направено възможно на друга основа. И понеже вярването в главоболието, истинно
за въпросния субект в прагматистката вселена на дискурса, е също вярно за прагматиста, който за своите
епистемологически цели е допуснал тази цяла вселена, защо то да не е вярно
абсолютно в тази вселена? Главоболието, в
което се вярва, е реалността там, и няма съществуващ ум, който да не
вярва в нея, нито на критик, нито на неговия субект! Имат ли нашите опоненти
по-добър тип истина в тази реална наша вселена, която да могат да ни покажат2?
Толкова за третото погрешно разбиране,
което е просто подразделение на следващото по-всеобхватно такова.
Четвърто
погрешно разбиране: нито един прагматист не може да бъде реалист в своята
епистемология
Предполага
се, че това следва от неговото твърдение, че истинността на нашите вярвания се
състои основно в даването на удовлетворение. Разбира се, удовлетворението per
se (само по себе си) е (субективно условие): така че се прави заключението, че
истината попада изцяло в субекта, който тогава може да я изработва както си
поиска. Истинните вярвания по този начин
стават капризни афекции, лишени от цялата отговорност спрямо другите части на
опита.
Трудно е да се извини подобна пародия на
мнението на прагматиста, пренебрегвайки всеки елемент на неговата вселена на
дискурса, освен един. Термините, от които се състои тази вселена положително
забраняват всякаква нереалистична интерпретация на функцията на познанието,
дефинирана тук.
Прагматизиращият епистемолог полага
съществуването на реалност и ум с идеи в него. Той пита: какво сега може да
направи тези идеи истинни по отношение на тази реалност? Обикновено
епистемологията се задоволява с неясното твърдение, че идеите трябва да
“съответстват” или да се “схождат”; прагматистът настоява да бъдем по-конкретни
и пита какво, конкретно, може да значи това “съгласуване”. Той първо открива, че идеите трябва да сочат
или да водят до една реалност и не до друга, и след това че соченето и воденето
трябва да имат удовлетворение за резултат.
Дотук прагматистът е много по-малко абстрактен от обикновения
“тромав”епистемолог; но колкото повече той дефинира себе си по-нататък, става и
по-конкретен. Целият спор на
интелектуалиста с него е заради неговата конкретност: интелектуализмът твърди
тук, че по-неясната и по-абстрактна теория е по-дълбока. Конкретното сочене и водене се смята от
прагматиста за работа на други части от същата вселена, на която принадлежат
реалността и умът, непосредствено верифициращи късчетата опит, с които са съединени умът, на единия край, и
реалността, на другия. От своя страна “удовлетворението” не е абстрактно
удовлетворение/ berhaupt, почувствано от едно неопределено същество, а се
предполага, че се състои от такива удовлетворения (в множествено число), които
конкретно съществуващите хора действително откриват в своите вярвания.. Както
ние хората сме устроени като хора на факта, ние намираме, че да се вярва в
умовете на другите хора, в независими физически реалности, в минали събития,
във вечните логически отношения, е удовлетворително. Ние намираме надеждата за удовлетворителна.
Ние често намираме за удовлетворително да престанем да се съмняваме. Над всичко
това ние намираме съвместимостта за
удовлетворителна, съвместимостта между наличната идея и остатъка от мисловния
ни инвентар, включително целия порядък на нашите усещания, и този на нашите
интуиции за сходство и различие, и нашия цял склад от досега постигнати истини.
Прагматистът, сам бивайки човек, и не
можейки да си представи по-истинни вярвания от нашите за “реалността”, които той
е положил като базис на своята епистемологическа дискусия, желае да третира
нашите удовлетворения като по възможност действително истинни водачи към нея, а
не като водещи само нас. Изглежда тук е задължение на неговите критици да
покажат с голяма яснота защо, бивайки наши субективни чувства, тези
удовлетворения не могат да дадат “обективна” истина. Вярванията, които те
съпътстват, полагат предполагаемата реалност, “съответстват” и се “съгласуват”
с нея, и й “прилягат” по съвсем определени и подлежащи на описание начини, чрез
последващите поредици на мисълта и дейстията, които формират тяхната
верификация, така че просто да се настоява на използването на тези думи
абстрактно вместо конкретно, не е начин да се измести прагматиста извън тази
област, като неговата по-конкретна теория почти включва тази на неговия критик.
Ако нашите критици имат някаква ясна идея за по-обективно основана истина от
тази, която ние предлагаме, защо не ни я покажат по-артикулирано? В тяхното положение те напомнят един от
хората на Хегел, който иска “плод”, но отказва череши, круши и грозде, защото
те не са абстрактни плодове. Ние им предлагаме всичко възможно, а те плачат за
несъществуващо.
Но тук мисля, че чувам някой критик да
отвръща остроумно така: “Ако удовлетворенията са всичко нужно, за да се направи
истината, какво ще кажете за известния факт, че грешките също така често са
удовлетворителни? И какво ще кажете за също толкова известния факт, че дадени
истинни вярвания могат да причинят най-горчивото неудовлетворение? Не е ли
ясно, че не удовлетворението, което вярването ни дава, а отношението му към
реалността е всичко, което го прави истинно? Да допуснем, че няма такава
реалност, и че все пак остават удовлетворенията: дали те не биха работили
ефективно в полза на неистинността? Може ли те тогава да бъдат третирани
най-вече като “градящи истината”? Вътрешното отношение на реалността към едно
вярване ни дава специфично удовлетворение от истината, в сравнение с което
всички други наши удовлетворения са измама. По този начин удовлетворението от
това да познаваш по истинен път е единственото, което прагматистът трябва да
разглежда. Като психологически сантимент, анти-прагматистът с удоволствие му го
позволява, но само като съпътстващо обстоятелство спрямо истината, а не като неин
конституент. Това, което конституира
истината не е чувството, а чисто логическата или обективна функция правилно да
познаваш реалността, и неуспехът на прагматиста да редуцира тази функция до
по-ниски стойности е явен”.
Анти-прагматизъм като този ми се струва
изтъкан от неяснота. Да започнем с това, че когато прагматистът казва
“необходимо”, той го смесва с “достатъчно”.
Прагматистът нарича
удовлетворенията необходими за конструирането на истината, но аз навсякъде съм
ги наричал недостатъчни без реалност, до която да се води междувременно. Ако
предполагаемата реалност бъде изтрита от прагматистката вселена на дискурса,
той директно би нарекъл неистинни вярванията, които са останали след това,
въпреки цялата тяхна удовлетворителност. За него, както и за неговия критик, не
може да съществува истина, ако няма нещо, за което истината да се отнася.
Идеите са толкова плоска психологическа повърхност, без някаква отразена
материя да им даде познавателен блясък. Ето защо като прагматист аз толкова
внимателно положих “реалността” ab
initio (в началото), и защо по време на цялата ми диксусия аз си оставам
епистемологически реалист3.
Анти-прагматистът е виновен по-нататък за
това, че погрешно си представя това, че
в поемането задачата да му дадем представа за това какво формално значи
истината, ние допускаме в същото време и основание за нея, опитвайки се да
дефинираме условията, когато той може да бъде сигурен, че материално я
притежава. Нашето извършване на това сочи към толкова независима реалност, че когато
тя дойде, идва и истината с нея, а когато си отиде, и истината си отива,
разочарова това наивно очакване, така че той смята нашето описание за
неудовлетворително. Подозирам, че под това объркване лежи по-дълбоко такова,
следствие от това, че не се разграничават достатъчно двете понятия- истина и
реалност. Реалностите не са истинни, те са; вярванията са истинни спрямо тях.
Но аз подозирам, че в ума на анти-прагматиста понякога двете понятия разменят
атрибутите си. Страхувам се, че реалността сама по себе си се третира сякаш е
“истинна”, и обратното. Трябва да се предположи, че който ни говори за
едното, трябва също да ни говори и за
другото; и една истинна идея трябва по същия начин да бъде, или най-малкото да
дава без външна подкрепа, реалността, която тя притежава познавателно.
На това абсолютно-идеалистко изискване
прагматизмът просто противопоставя своето non possumus (невъзможно). Ако трябва
да съществува някаква истина, казва той, реалностите и вярванията относно тях
трябва да се “сговорят” да я направят; но дали има такова нещо, или как някой
може да бъде сигуен, че собствените му вярвания го притежават, той никога не
претендира, че е определил. Това удовлетворение от истината par excellence
(предимно), което може да обагри вярването като неудовлетворително по други
начини, той лесно обяснява като чувството за съвместимост с инвентара на
предишните истини, или предполагаеми истини, постигнат с помощта на миналия
опит на човек
Но нали всички прагматисти са сигурни, че вярването им е правилно? Техните врагове биха задали този въпрос; и това ме води до:
Пето погрешно разбиране: това, което казват
прагматистите, е несъвместимо с наличието на такова изказване
Един кореспондиращ си с мен изразява това
възражение така: “Когато кажете на своята аудитория “Прагматизмът е истина
относно истината…”, първата истина е различна от втората. Относно първата Вие и
те не трябва да бъдете в противоречие; Вие не им давате свободата да я приемат
или отрекат съгласно това дали работи удовлетворително или не за техните лични
цели. Все пак втората истина, която трябва да опише и включи първата,
потвърждава тази свобода. Така че предназначението на Вашето изказване изглежда
противоречи на съдържанието му”.
Общият скептицизъм винаги е получавал това
класическо опровержение. “Вие трябва да бъдете догматици”, казва рационалистът
на скептиците, “когато изразявате скептическа поизиция; така че животът ви
противоречи на вашата теза”. Би могло да се предположи, че безсилието на
толкова остарял аргумент да намали и
най-слабо степента на общия скептицизъм
в света, би могло да доведе някои рационалисти дотам сами да се усъмнят, дали
тези образцови логически опровержения са такива решителни начини за
отстраняване на живите мисловни нагласи. Общият скептицизъм е живата мисловна
нагласа на отказа от правене на заключения. Той е постоянна неподвижност на
волята, обновявайки себе си конкретно
спрямо всеки успешен предложен тезис, и Вие не можете повече да го
елиминирате чрез логика в по-голяма степен, отколкото можете да елиминирате
упорството или практическите шеги. Ето защо той е толкова дразнещ. Вашият
последователен скептик никога няма да постави скептицизма си във формално
съждение- той просто го избира като навик. Той предизвикателно се колебае,
когато би могъл толкова лесно да се присъедини към нас, казвайки “да”, но той
не е нелогичен или глупав- обратно на това,
често ни впечатлява с интелектуалното си превъзходство. Това е
действителният скептицизъм, с който рационалистите трябва да се срещнат, и
тяхната логика даже не го закача.
Не повече от това логиката може да
погуби поведението на прагматиста:
неговият акт на изказване, толкова далеч от противоречието, точно
екземплифицира това, което той изговаря. Какво е това, което той изговаря?
Отчасти, това е, че истината, разгледана конкретно, е атрибут на нашите
вярвания, и че те са нагласи, които следват удовлетворенията, идеите, около
които се групират удовлетворенията са изначално само хипотези, които
предизвикват или призовават някакво вярване да дойде и да заеме мястото си по
отношение на тях. Идеята на прагматиста за истината е точно такова
предизвикателство. Той приема за повече от удовлетворително да я приеме, и
съгласно това заема своята позиция. Но, като живеещи в групи, хората търсят
начин да разпространят своите вярвания, да събудят имитация, да
“заразяват”другите. “Защо Вие също да не намирате същото вярване за
удовлетворително?” , мисли прагматистът, и прави усилия да Ви “обърне във
вярата” (convert). Вие и той тогава ще вярвате по сходен начин: Вие ще
задържите Вашия субективен край на истината, която ще бъде истина обективна и
необратима, ако реалността придържа обективния край, като тя самата бъде
едновременна нему. Аз признавам, че не мога да видя какво тук е противоречиво.
Поведението на прагматиста в собствения му случай ми изглежда дори обратното:
достойно за възхищение заради това, че илюстрира универсалната му формула; и
сред всички епистемолози, той е единственият, който е безупречно
последователен.
Шесто погрешно разбиране: прагматизмът не
обяснява какво е истината, а само как се стига до нея
Всъщност той ни казва и двете: казва ни
какво е тя, и в крайна сметка и как се е стигнало до нея- защото до какво се
стига, освен до това, което е самата истина? Ако аз Ви кажа как да стигнете до
гарата, няма ли имплицитно да Ви запозная какво е това, до битието и естеството
на тази постройка? Съвършено вярно е, че
абстрактната дума “как” няма същото значение като абстрактната дума “какво”, но
в тази вселена на конкретните факти Вие не можете да оставите отделени всички
“как” и “какво”. Причините да вярвам, че някаква идея е вярна-“как” на моето
стигане до това вярване-, могат да са сред основните причини за това защо
идеята е истинна. Ако не е така, аз призовавам анти-прагматиста да обясни ясно
невъзможността.
Неговият проблем изглежда, възниква главно
от неговата неспособност да разбере как едно конкретно изявление потенциално
може да значи толкова много, или да е толкова ценно, както едно абстрактно. По-горе
казах, че главният “сблъсък” между нас и критиците ни е този на конкретността срещу абстрактността. Тук е
мястото да се развие мисълта ни по-нататък.
В настоящия въпрос, връзките в опита, имащи
последици върху една идея, която посредничи между опита и реалността, формират
истинността, и за прагматиста те са конкретно отношение на истинност, което
може да се придобие между идеята и тази реалност. Той казва, че те са всичко, което имаме
предвид, когато говорим за идея, “сочеща” към дадена реалност, “съгласуваща се”
с нея, “съответстваща” на нея, или “схождаща” се с нея- те или други
посредничещи средства за верификация. Такива посредничещи събития правят идеята
“истинна”. Идеята сама по себе си, ако тя изобщо съществува, е също така
конкретно случване: така че прагматизмът настоява, че истината в единствено
число е само сборно име за истините в множествено число, като последните винаги се състоят от поредици
определени събития; и това, което интелектуализмът нарича истина, вътрешно
присъщата истина, на която и да е такава поредица, е само едно абстрактно име
за нейната истинност в действието, заради това, че тези идеи водят до
предполагаемата реалност по начин, който
ние конструираме удовлетворително.
Прагматистът сам няма възражения относно
абстракциите. Прескачайки, и “за по-кратко”, той разчита на тях, както на всяко
друго, откривайки при неизброимо число случаи, че тяхната сравнителна празнота
ги прави полезни замени на пълнотата на фактите, с които се срещаме. Но той
никога не им приписва по-висша степен на реалност. За него пълната реалност на
една истина е винаги някакъв процес на верификация, в който абстрактното
свойство на истинно свързване на идеите с обектите е представено като работещо.
В същото време то е безкрайно полезно, за да сме способни да говорим за
свойствата абстрактно и отделно от тяхната работа, да ги откриваме като едни и
същи в неизброимо число случаи, да ги извеждаме “извън времето”, и да третираме
техните отношения с други сходни абстракции. Така ние формираме цели вселени от
платонически идеи ante rem (преди нещата), вселени във възможност, никоя от тях
не съществуваща ефективно, освен in rebus (в нещата). Там има безброй отношения, които никой не
преживява като съществуващи, както във вечната вселена на музикалните
отношения, например нотите на Енхен фон Тарау са били прекрасна мелодия, преди
ушите на смъртните изобщо да ги чуят. Дори и музиката на бъдещето да спи сега,
тя ще бъде събудена по-късно. Или ако вземем за пример света на геометричните
отношения, потенциално съществува и хилядната десетична дроб (the thousandth
decimal), макар и никой да не се е опитвал някога да я изчисли. Или ако погледнем към вселената на
“съгласуването”, безброй палта “прилягат” на гърбовете, и безброй ботуши
“прилягат” на краката, на които практически те не прилягат изцяло; безброй
камъни “прилягат” на дупките в стената, в които никой не очаква в
действителност те да прилягат. По същия начин безброй мнения прилягат на
реалностите, и безброй истини са значими, макар и нито един мислител изобщо да
не ги е помислял.
За анти-прагматиста тези първични
извънвремеви отношения са предпоставки за конкретните, и притежават най-дълбоко
достойнство и ценност. Действителното работене на нашите идеи в процесите на
верификация са пренебрегнати в сравнение със съществуването на тази безплътна
истина в тях.
За прагматиста е обратно- всяка безплътна
истина е статична, безсилна, и относително призрачна; пълната истина е тази,
която е енергична и се бори. Може ли някой да допусне, че потенциалното
качество на истинността някога би било абстрахирано или получавало име, ако истините бяха останали
завинаги в този склад на съществени извънвремеви “съгласия” и никога не е била
представяна в каквато и да е в копнееща борба на човешките живи идеи за верификация? Със сигурност не повече, отколкото
абстрактното свойство на “прилягането” би получило име, ако в нашия свят нямаше
гърбове, крака или дупки в стените, към които да се приляга. Екзистенциалната
истина е несъществена за действителното съревнование на мненията.
Екзистенциалната истина, истината на интелектуалистите, истината, която никой
не мисли, е като палтото, което приляга, макар и никой не го е пробвал, като
музиката, нечувана някога от ухо; тя е по-малко реална, и не повече реална от
верифицираната; и да й се приписва превъзходна степен на слава изглежда малко
повече от част от извратен култ към абстракцията. По същия начин един молив
може да настоява, че контурът е същественото нещо във всяко изображение в една
рисунка, и да укорява четката и фотоапарата (camera) за
това, че го пропускат, забравяйки, че техните рисунки съдържат не само цялото
очертание, а и стотина други неща в допълнение. Прагматистката истина съдържа
цялото на интелектуалистката истина и стотина други неща в добавка. Тогава интелектуалистката
истина е само прагматистката истина in posse. Това, че в безкрайно много случаи
хората заменят истината in posse (във възможност) или верифицируемостта, с
верификацията или истината в действието, е факт, на който никой не придава
по-голяма важност от прагматиста; той набляга на практическата полза на такъв
един навик. Но той не разглежда съгласно тази теория истината in posse, истина,
недостатъчно жива, за да бъде някога отстоявана, оспорвана или да й се
противоречи, като метафизически изначално нещо, спрямо което истините в
действието са подчинени и спомагащи. Когато интелектуалистите правят това,
прагматизмът ги упреква в извъртане на реалното отношение. Истината in posse
означава само истините в действието; и той настоява, че последните са първични
в логическия порядък, както и в този на битието.
Седмо погрешно разбиране: прагматизмът
пренебрегва теоретическия интерес
Това би могло да изглежда като напълно
неоправдана клевета, без да имаше оправдание за това в езиковите прилики на
думата “прагматизъм”, и в определени груби навици на речта ни, която допуска
твърде голямо великодушие от страна на читателя ни. Когато ние говорим за това,
че значението на идеите се състои в техните “практически” последици, или в
“практическите” различия, които нашите вярвания правят за нас; когато казахме,
че истинността на едно вярване се състои в неговата стойност на “работене”, и
т.н., нашият език беше, явно, прекалено безгрижен, защото под “практическо” ние
почти единодушно имахме предвид обратното на теоретическото или неподправено
познавателното, и беше извлечено буквално следствието, че една истина в нашите
очи няма отношение към някаква независима реалност, или към някаква друга
истина, или към каквото и да е друго, освен действията, които бихме могли да
основем на нея, или пък удовлетворенията, които те могат да ни дадат. Нашите критици ни обвиняват, че простото
съществуване на една идея в самата й цялост, ако само резултатите са
удовлетворителни, би й придало пълна истинност в нашата абсурдна прагматистка
епистемология. Тържественото приписване на нас на тази глупост се способства от
други две обстоятелства. Първо, идеите са практически полезни в тесния смисъл,
неистинните идеи-понякога, но най-често са такива идеите, които можем да
верифициаме чрез сбора на всичките им последици, и реалността на чиито обекти
по такъв начин може да се разглежда отвъд всякакво съмнение. Това, че тези идеи
трябва да са истинни още преди и отделно от тяхната полза, че, с други думи,
техните обекти трябва да съществуват действително, е същественото условие за
това те да имат този вид полезност- обектите, с които те ни свързват са толкова
важни, че идеите, които служат като замени на обектите, също стават важни. Този
начин на тяхната практическа работа е първото нещо, направило истините добри в
очите на първобитните хора; и заровен сред всички други видове работа,
характерни за истинните вярвания, този вид резултираща полза си остава.
Второто заблуждаващо обстоятелство е
акцентът на Шилер и Дюи върху факта, че без една истина да е релевантна на
моментното затруднение на ума, без тя да е уместна на “практическата” ситуация-
имайки предвид тук съвършено конкретното смущение- не е добре тя да се изтъква.
Не по-добре от това задоволява интересите ни една неистинност при същата
ситуация. Но защо нашите затруднения и
смущения да не биха могли да бъдат теоретически, както и практически, ми се
иска нашите критици да обяснят. Те просто допускат, че никой прагматист няма да
признае истински теоретически интерес. След като съм използвал израза “разменна
стойност” (cash-value) на една идея, аз бях посъветван от един кореспондент да
го променя, “защото всеки си мисли, че Вие имате предвид само паричните печалби
и загуби”. Казвайки, че истинното е “изгодното в нашето мислене”, аз съм укорен
по този начин от друг научил за това кореспондент: “Думата “изгоден” няма друго
значение, освен това на себичен интерес. Преследването на тази цел завършва с
установяването на много служители от национални банки в затворите. Философия,
която води до такива резултати, трябва да е нездрава”.
Но думата “практически” по навик е така
широко употребявана, че трябва да се очаква повече снизхождение към нас. Когато
някой казва, че болен човек практически вече е оздравял, или че някакво
начинание е практически пропаднало, той обикновено има предвид точно обратното
на практическото в буквалния смисъл.
Човек има предвид, че макар и неистинен в строгия смисъл, това, което
той казва, е истинно на теория, истинно във възможност, със сигурност истинно. И
отново, под практическо често се има предвид явно конкретното, индивидуалното,
партикуларното и ефективното, като противоположни на абстрактното, общото и
инертното. Нека да кажа за себе си: когато съм наблягал на практическата
природа на истината, това основно ми е било наум. “Pragmata” са нещата в
тяхната множественост; и в по-раншното си приветствие в Калифорния, когато
описах прагматизма като отстояващ, че “значението на което и да е съждение
винаги може да се сведе до някакво конкретно последствие в нашия бъдещ
практически опит, независимо дали пасивен или активен”, аз изразително добавих
тези ограничаващи думи: “акцентът е
по-скоро върху факта, че опитът трябва да бъде конкретен, отколкото
върху факта, че той трябва да бъде активен”- под “активен” имам предвид тук
“практически” в тесния буквален смисъл4.
Но конкретните последици могат прекрасно да бъдат и от теоретическо
естество. Всеки бъдещ факт, който ние
умозаключаваме от една идея, е конкретно теоретическо следствие, към което
нашият ум практически работи. Загубата на всяко наше старо мнение, което ние
разбираме, че трябва да изоставим, ако новото мнение е вярно, е конкретен
теоретически интерес, както и конкретно практическо следствие. След интереса на
човек да диша свободно, най-големият от всичките му интереси (защото той никога
не варира или не отслабва, както става с повечето му физически интереси), стои
неговият интерес към последователност, в усещането, че това, което той мисли
сега, е в съгласие с това, което мисли в други случаи. Ние неуморно сравняваме
една истина с друга заради тази единствена цел. Дали настоящото предложение за
вярване противоречи на принцип номер едно? Дали то е съвместимо с факт номер
две, и т.н. Конкретните операции тук са чисто логически- на анализ, дедукция,
сравнение, и др. И въпреки че общите термини могат да се ползват ad libitum
(свободно), удовлетворителната практическа работа на идеята-кандидат се състои
в съзнанието, донесено от всяко поредно теоретическо следствие в частност.
Следователно е просто глупаво да се повтаря, че прагматизмът не взема предвид
чисто теоретическите интереси. Всичко,
на което той настоява, е че достоверността в действието означава верификация, и
че интересите са винаги нещо конкретно. Дори и в изключително теоретически
въпроси, той настоява, че неяснотата и генералността не ни служат, за да
верифицират.
Осмо погрешно разбиране: прагматизмът е
ограничен в солипсизъм
Аз вече
съм казвал за това погрешно разбиране при трета и четвърта точка, но от помощ
ще ни бъде да се каже още малко. Възражението е склонно да се изрази с думи
като: “Вие правите така, че истината да се състои във всяка ценност, освен
собствено познавателната стойност; Вие винаги оставяте Вашия познаващ на много
стъпки (или поне на една стъпка) от
реалния му обект; най-доброто, което можете да направите, е да оставите идеите
да го носят към него; той (обектът- б.м.) остава завинаги извън познаващия”, и
т.н.
Аз мисля, че тук е въздействало основното интелектуалистко убеждение, че, за
да познава реалността, една идея трябва по някакъв загадъчен начин да я
притежава или да бъде нея самата5. За
прагматизма този вид сливане е несъществен. Като правило нашите познания са
само умствени процеси, извън състояние на покой и движещи се към реални крайни
цели; и реалността на крайните цели, в
която се вярва в състоянията на споменатия ум, може да се гарантира само от
някой мъдър знаещ6. Но ако няма причина,
налична във вселената, за това да се усъмним в тях, вярванията са истинни в
единствения смисъл, в който нещо може да бъде истинно и така, и така: те са
практически и конкретно истинни, именно. Истинни в мистическия хибриден смисъл
на една Identitatsphilosophie (философия на тъждеството) не е нужно да бъдат;
нито пък има някаква разбираема причина за това те да бъдат истинни по друг
начин, отколкото верифицируемо или практически. Задача на реалността е да
притежава своето собствено съществуване; работа на мисълта е да влезе в “досег”
с нея чрез безбройните пътища на верификацията.
Страхувам се, че “хуманистичните” разработки
на прагматизма, биха могли да породят определена трудност тук. Ние стигаме до
една истина само чрез останалите истини; и реалността, завинаги постулирана
като това, с което всичките ни истини трябва да са в досег, може никога да не
ни бъде дадена, освен във формата на истина, по-различна от тази, която сега
проверяваме. Но понеже д-р Шилер показа, че всичките ни истини, даже и
най-елементарните, се пораждат от вроденото в човешката ни природа с човешка
помощ, като реалността per se по този начин може да се появи само като някаква
граница; може да се смята, че тя се
“свива” до простото място на обект, и може да се мисли единствено за въпрос на
нашият ум ние да запълним това място с това, което е познато. Трябва да се признае, че прагматизмът, изработен
по такъв хуманистичен начин, е съвместим със солипсизма. Той приятелски се
ръкува с агностичната част на философията на Кант, със съвременния агностицизъм
и като цяло с идеализма. Но разработен така, той е метафизическа теория за
съставката (matter) на реалността, и отива далеч отвъд честния анализ на
прагматизма на природата на познаващата функция, който анализ може така
хармонично да бъде съчетан с по-малко хуманистични представи за реалността.
Една от заслугите на прагматизма е, че той е така чисто епистемологичен. Той
трябва да потвърди съществуването на реалности, но не преценява нищо за тяхната
конституция, и най-различните (от него-б.м.) метафизики може да го използват
като своя основа. Той със сигурност няма специална склонност към солипсизъм.
Гледайки назад какво съм написал, много от
него ми дава странното впечатление, сякаш очевидното е поставено така
снизходително, че читателите биха могли добре да се посмеят на моята надутост
Може да се окаже, че конкретността, когато е в радикална форма като нашата,
не е толкова очевидна. Цялата
оригиналност на прагматизма, целият му смисъл, е неговата употреба на
конкретния начин на разбиране. Той започва с конкретността и завършва и спира при нея. Д-р Шилер, с
неговите два “практически” аспекта на истината, [1] релевантност към ситуцията,
и [2] последваща полза, само запълва чашата на конкретността до преливане
заради нас. След като веднъж сте хванали тази чаша, Вие не може да разберете
погрешно прагматизма. Изглежда, сякаш силата да си представяме света конкретно
би могла да е достатъчно често срещана, за да позволи на читателите да ни
разберат по-добре, като че ли са чели между редовете ни, и въпреки всички наши
неудачни изрази, са отгатнали малко по-правилно каква е нашата мисъл. Но, уви!
Това не е в плана на съдбата, така че ние само можем да мислим, заедно с
немското стихче:
“Es wur’ zu
schon gewesen,
es hat nicht sollen sein”. (“Беше толкова
красиво,
колкото никой не е очаквал да бъде”, Йозеф
Виктор фон Шефел, “Тромпетистът от Секинген”).
Бележки:
[1]William James. The
Writings of Willlаm James 1902-1910, New
York, “Library of America”, 1988, pp 918-934.
1 Първа публикация: “Philosophical Review”, януари 1908.
2 Аз тук
виждам възможността да предусетя критиката, която някой може да направи спрямо
лекция 3 от моя “Прагматизъм”, където на стр. 96-100 аз казвам, че “Бог” и
“Материята” биха могли да се разглеждат като синоними, доколкото няма различно
бъдещо следствие, което да се дедуцира от едно от двете понятия. Пасажът е
перифразиран от моето обръщение пред Философския съюз на Калифорния, отпечатано
в “Joutnal of Philosophy”, vol I, стр 673. Аз нямаше така бързо да направя
обръщението, ако бях видял недостатък в част от него. Но аз го оставих непроменен,
защото той не наврежда на илюстративната
стойност на текста. Недостатъкът беше очевиден, когато като случай, аналогичен
на вселена без Бог, аз мислех за това, наречено от мен “автоматична любима,
означаваща тяло без душа, която трябва да е неразличима от всяка одушевена
девойка, смееща се, говореща, изчервяваща се, грижеща се за нас, и изпълняваща
всички женски задачи така тактично и сладко, сякаш има душа. Всеки ли би я
разглеждал като пълен еквивалент? Със сигурност не, и защо? Защото, оформен както
е в нас, нашият егоизъм копнее над всичко останало най-вече за вътрешна
симпатия и признание, любов и възхищение. Външното третиране се оценява главно
като израз, проявление на придружаващо съзнание, в което бива вярвано.
Прагматически, тогава, вярването в автоматичната любима няма да работи, и
всъщност никой не я третира като сериозна хипотеза. Вселената без Бог трябва да
бъде подобна. Дори и материята да може да прави всяко външно нещо, което и Бог
прави, идеята за нея няма да работи удовлетворително, защото главният повик към
Бог от страна модерния човек е към
същество, което вътрешно ще го признава и ще съди за него със симпатия.
Материята разочарова този копнеж на нашето его, така че Бог си остава за
повечето хора по-вярната хипотеза, и в действителност остава такъв по прагматически причини.
3 Нужно е да припомня на читателя, че
сетивните възприятия и възприятията за идеално отношение (сравнения и
др.) трябва да се класифицират сред реалностите. Обемът на нашия мисловен
“инвентар” се състои от истини, отнасящи се до тези термини.
4 Многозначителността на думата “практически” се
вижда добре от думите на един вероятен докладчик на нашите думи: “Прагматизмът
е също така англо-скаксонска реакция срещу интелектуализма и рационализма на
латинския ум (…) Човекът, всеки конкретен човек е мярка на нещата. Той може да
схваща само относителни истини, това значи- илюзии. Каква е стойността на тези
илюзии, му се разкрива не от общата теория, а от индивидуалната практика.
Прагматизмът, който се състои в придобиването на опита на тези илюзии на ума и
подчиняването им чрез тяхното превръщане в действия, е философия без думи,
философия на жестовете и действията, която изоставя всичко общо и се придържа
само към конкретното” (Bourdeau, in “Journal des Dibats”, 29 октомври, 1907).
5 Усещанията могат в действителност да владеят
обектите си или да се сливат с тях, както здравият разум допуска, че те правят:
и различията, за които имаме интуиция, между понятията могат да се сливат с
“вечните” обективни различия. Но да опростим нашата дискусия тук: ние можем да
опитаме да се абстрахираме от тези много специални случаи на познаване.
6 Трансценденталният идеалист мисли, че по някакъв
необясним начин крайните състояния на ума са идентични с надкрайния всезнаещ,
който той смята, че трябва да постулира, за да даде fundamentum на отношението на познаване, така както той го схваща.
Прагматистите могат да оставят открит въпроса за идентичността; но без мъдър знаещ те не могат да направят
повече от това, което могат да направят без реалността, ако искат да покажат,
че има случай на познаване. Те самите играят ролята на абсолютния познаващ за
вселената на дискурса, която им служи за материал за епистемологизиране. Те
гарантират реалността там, и истинното познание на субекта за нея. Но дали
това, което те самите казват за цялата вселена, е обективно истинно, т.е. дали
прагматическата теория за истината е наистина вярна, те не могат да гарантират-
те могат само да вярват в нея. На своите
слушатели те могат само да я предложат, както аз я предлагам на моите читатели,
като нещо, което трябва да се верифицира ambulando, (в движение) или по начин, по
който нейните последици могат да я потвърдят.